“Дами и господа, първо ще ви изпея песните, които полицията ми разрешава да пея, а останалите, които полицията ми забранява да пея, ще чуете след това!” Тези думи е казал Франк Ведекинд преди повече от един век, или по-точно през 1901 г. Ако знаем за тях, то е само благодарение на бдителната германска полиция от време на кайзер Вилхелм II. Полицията ги съхранява в досието на един неблагонадежден поданик на Германия; записките в досието гласят, че лицето носи името Бенджамин Франклин Ведекинд и всяка вечер изпълнява непристойните си опасни песни в Мюнхенското кабаре „Единайсетте палачи” и оскърбява негово величество от сцената.
Лицето Бенджамин Франклин нарича себе си Франк Ведекинд. През 1899 наистина получава присъда за оскърбление на кайзера, но заради публикация от страниците на известно сатирично списание. След краткия престой в затвора той не се отказва от дарбата си на хаплив поет, скандален драматург, актьор и кабаретист.
Личността на Франк Ведекинд действително е една от най-колоритните в театралния живот от края на XIX и началото на XX век. В тази личност се кръстосват многобройни таланти, както и плодовете на три култури: германската, в която се ражда и на която принадлежи лекарския син Бенджамин Франклин, след това американската, чието наседство той дължи на емигрантското минало на родителите си; и накрая швейцарската, в която преминава бурната му младост.
Още с първата си голяма пиеса „Пробуждане на пролетта”, публикувана през 1891 г. с подзаглавие „детска трагедия”, той печели славата на скандален автор, необикновен талант и страшилище за порядъчния бюргер. Пробуждането на инстинктите, любов между „полу-децата”, аборт, самоубийство, обезглавен призрак в мрачните алеи на градското гробище и среднощен разговор за морала между привидение и един бъдещ аморалист – всичко това е достатъчно, за да предизвика незабавен и шумен скандал.
В историята на литературата и театъра драматургът Франк Ведекинд е сочен като предвестник на експресионистичната драма. Макар да го сравняват понякога с натуралистите, той е твърде малко свързан с тях; за него е по-важно да представи в пиесите си не неизбежността на съществуващите отношения, а да изследва раждането на съответните отношения и как те се осъществяват. Конфликтът между „дух и плът”, който съществува във всичките му творби, заема сериозно място. Ведекинд подлага човешкото поведение на безмилостен анализ, за да изследва този конфликт.
Самият Ведекинд много често участва в своите собствени пиеси като актьор, а през 1904 година работи заедно с Макс Райнхард в Берлин.
Жеанието му да излиза на сцената, както и заниманията му с кабаретни представления не са случайни. Самият Бенджамин Франклин възприема себе си много повече като поет, отколкото като драматург. Стремежът му за „изразяване”, е имал нужда от жива връзка, каквато е тази на актьора, музиканта, който свири на живо или поета, който изпълнява свои произведения пред публика.
В своите пиеси Ведекинд се обявява срещу фалшивия обществен морал, лъжливите мерки за нравственост; изследва разминаването между „личния” и „обществения” морал, обявява се против всички ограничения; обвява се за свободния, подчертано сексуален живот.
Самият автор е известен със своите сексуални авантюри, често отскачал до Париж, за да прекара малко време из кабаретата и публичните домове. Но в биографията на Франк Ведекинд откривам един особено интересен и противоречив факт – след като среща бъдещата си съпруга, актрисата Тили Нюз, той се превръща в яростен защитник на моногамията. Като съпруг е прекалено ревнив и подозрителен, именно заради новото си фанатично убеждение в моногамията. Постоянните съмнения, скандалите от ревност и непрестанния тормоз върху съпругата му са причината за опита й за самоубийство, който остава неуспешен.
