Представлението "Смъртта и Дяволът" взе участие на фестивала "Панаир на Младите" в Младежки театър "Николай Бинев" София на 2 октомври 2008 г.
неделя, 7 декември 2008 г.
"Смъртта и Дяволът" на "Панаир на Младите" в Младежки театър "Николай Бинев" София
Представлението "Смъртта и Дяволът" взе участие на фестивала "Панаир на Младите" в Младежки театър "Николай Бинев" София на 2 октомври 2008 г.
За пиесата "Смъртта и Дяволът" (1905г.)
Пиесата „Смъртта и дяволът” е написана през 1905 година, три година преди смъртта на Ведекинд. Текстът се занимава с проблема за женската свобода, обществения натиск върху жената и институцията брак, която защитава всъщност икономическите интереси на мъжа (а не би трябвало). Бракът и любовните отношения са опорочени по начало, те представляват система от ограничения, които защитават съвсем други интереси, но не и любовните стремежи.
На практика не съществува институция, която да регламентира любовните взаимоотношения – бракът, според тезата на пиесата, се е превърнал във формална институция, която лицемерно се крие зад оправданието „любов”.
„Любов” е и оправдание, както за сексуаните намерения, в които мъжът има надмощие, така и за интересите на мъжете от доброто общество, когато искат да се сдобият по регламентирания обществен път със законна жена. По този начин мъжете се принуждават да търсят „обществено приемливи” жени, които да бъдат до тях и да удостоверят обществения им статут; независимо, че те могат да изпитват много силна страст към друга жена, от друго съсловие, от друга социална категория. Жените и тяхната зестра се превръщат в разменна монета на т.нар. „любов” – една прикрита търговия с човешки емоции и души. За съжаление, тази сделка е нечестна, защото в нея има една печелеща страна – мъжа.
Пазарът на любовта съществува като опозиция на съществуващата порочна обществена система, която е втъкала в себе си брака като едно от оръжията за икономическото оцеляване.
Обратно на реалността, където жените се продават на мъжете прикрито чрез зестрата си и своето обществено положение и по този начин не изискват реалната си цена; при пазара на любовта сделката е честна, защото се основава на взаимна облага. Когато жената продава за любов своето благоразположение, тогава не само получава морално удовлетворение, но и удоволствие, защото не е принудена чрез институцията на брака да продължава своя живот в рамките, които не й харесват.
Самото устройство на женската психика и физиология е такова, че когато тя изпадне в нужда, освен да краде или да умре от глад, има още една възможност – да се продава за любов. Този изход остава възможен на жената, защото за осъществяването му не е нужно да изпитва нищо. И ако се обявява от някого за порочно, когато една жена се продава, трябва да се знае, че вината никога не е в жената, нито в търговеца на любов – този, който иска да се бори за женските права трябва да започне своята борба първо с обществото и неговото устройство.
Ако мъжете имаха възможността на равно, без свян и със същия успех да се конкурират на пазара на любовта заедно с жените, тогава може би пазарът на любовта, нямаше да бъде обявен в човешката история, като най-порочния. Основната причина, пазарът на любовта да бъде оплют като най-позорен е „завистта за хляба”.
Бракът, който е едно от основните теми в пиесата, всъщност представлява културна институция. И вероятно до края на съществуването си тази културна институция ще носи наследствените белези на своята порочна същност. Патриархалната култура се бори срещу идеята жената да прелъстява този, който иска и я възпитава да чака любов. Ако стойността на брака се преформулира, тогава мъжът няма повече да определя позицията на жената, а света, в който тя ще може да си извоюва най-добро място според своята стойност. Но това, само при положение, че бракът е изразител на любовен съюз, в който седят две равнопоставени личности.
Не е случайна идеята, че културните институции могат да се преодоляват, така както робството и монархията, така и бракът може да бъде преосмислен, за да отразява реалните стремежи и отношения. Това е и същността на културните и обществени институции – да регламентират съществуващите отношения, без да ги изопачават, но и да ги осмислят като форма – как най-практично е възможно те да съществуват.
И до ден днешен съществува убеждението, че жената не бива да прави първите стъпки в едни любовни отношения – в противен случай ние я обявяваме за „кучка”, за „неморална”. Все още съществува правилото, че мъжът е ловец. Но това до известна степен е физиологично обособено, резултат от генетичното наследство и културните натрупвания.
Равноправните роли, в една връзка, често губят своето равновесие, именно заради съществуващата проблематичност на любовните отношения – по своята същност те трябва да бъдат освобождаващи, а не ограничаващи. Желанието на един човек да наложи „робството си” над друг е едно най-разпространените явления; по този начин този, който налага „робството си” търси демонстрации и доказателства за любовта на другия.
„Смъртта и дяволът” е една от най-менторските и тезисните пиеси на Ведекинд, представяща срещата между Елфриде фон Малфус, член на „Международно дружество за борба срещу търговията на момичета” и маркиз Касти Пиани, търговец на момичета.
В пиесата, не само се разкриват темите за брака като културна институция, проституцията като явление в съвременното общество и възможност за съществуване на жената , но и борбата между половете, като тази тема е не само актуална за началото на миналия век, но и сега в началото на XXi век намира сериозен отзвук. Разбира се, неравноправието променя своя контекст, променя и „фронтовете”, по които се води борбата, но същността на проблема се корени и продължава да бъде активна – различието в устройството на сетивата, чувствителността и психиката на двата пола.
На практика не съществува институция, която да регламентира любовните взаимоотношения – бракът, според тезата на пиесата, се е превърнал във формална институция, която лицемерно се крие зад оправданието „любов”.
„Любов” е и оправдание, както за сексуаните намерения, в които мъжът има надмощие, така и за интересите на мъжете от доброто общество, когато искат да се сдобият по регламентирания обществен път със законна жена. По този начин мъжете се принуждават да търсят „обществено приемливи” жени, които да бъдат до тях и да удостоверят обществения им статут; независимо, че те могат да изпитват много силна страст към друга жена, от друго съсловие, от друга социална категория. Жените и тяхната зестра се превръщат в разменна монета на т.нар. „любов” – една прикрита търговия с човешки емоции и души. За съжаление, тази сделка е нечестна, защото в нея има една печелеща страна – мъжа.
Пазарът на любовта съществува като опозиция на съществуващата порочна обществена система, която е втъкала в себе си брака като едно от оръжията за икономическото оцеляване.
Обратно на реалността, където жените се продават на мъжете прикрито чрез зестрата си и своето обществено положение и по този начин не изискват реалната си цена; при пазара на любовта сделката е честна, защото се основава на взаимна облага. Когато жената продава за любов своето благоразположение, тогава не само получава морално удовлетворение, но и удоволствие, защото не е принудена чрез институцията на брака да продължава своя живот в рамките, които не й харесват.
Самото устройство на женската психика и физиология е такова, че когато тя изпадне в нужда, освен да краде или да умре от глад, има още една възможност – да се продава за любов. Този изход остава възможен на жената, защото за осъществяването му не е нужно да изпитва нищо. И ако се обявява от някого за порочно, когато една жена се продава, трябва да се знае, че вината никога не е в жената, нито в търговеца на любов – този, който иска да се бори за женските права трябва да започне своята борба първо с обществото и неговото устройство.
Ако мъжете имаха възможността на равно, без свян и със същия успех да се конкурират на пазара на любовта заедно с жените, тогава може би пазарът на любовта, нямаше да бъде обявен в човешката история, като най-порочния. Основната причина, пазарът на любовта да бъде оплют като най-позорен е „завистта за хляба”.
Бракът, който е едно от основните теми в пиесата, всъщност представлява културна институция. И вероятно до края на съществуването си тази културна институция ще носи наследствените белези на своята порочна същност. Патриархалната култура се бори срещу идеята жената да прелъстява този, който иска и я възпитава да чака любов. Ако стойността на брака се преформулира, тогава мъжът няма повече да определя позицията на жената, а света, в който тя ще може да си извоюва най-добро място според своята стойност. Но това, само при положение, че бракът е изразител на любовен съюз, в който седят две равнопоставени личности.
Не е случайна идеята, че културните институции могат да се преодоляват, така както робството и монархията, така и бракът може да бъде преосмислен, за да отразява реалните стремежи и отношения. Това е и същността на културните и обществени институции – да регламентират съществуващите отношения, без да ги изопачават, но и да ги осмислят като форма – как най-практично е възможно те да съществуват.
И до ден днешен съществува убеждението, че жената не бива да прави първите стъпки в едни любовни отношения – в противен случай ние я обявяваме за „кучка”, за „неморална”. Все още съществува правилото, че мъжът е ловец. Но това до известна степен е физиологично обособено, резултат от генетичното наследство и културните натрупвания.
Равноправните роли, в една връзка, често губят своето равновесие, именно заради съществуващата проблематичност на любовните отношения – по своята същност те трябва да бъдат освобождаващи, а не ограничаващи. Желанието на един човек да наложи „робството си” над друг е едно най-разпространените явления; по този начин този, който налага „робството си” търси демонстрации и доказателства за любовта на другия.
„Смъртта и дяволът” е една от най-менторските и тезисните пиеси на Ведекинд, представяща срещата между Елфриде фон Малфус, член на „Международно дружество за борба срещу търговията на момичета” и маркиз Касти Пиани, търговец на момичета.
В пиесата, не само се разкриват темите за брака като културна институция, проституцията като явление в съвременното общество и възможност за съществуване на жената , но и борбата между половете, като тази тема е не само актуална за началото на миналия век, но и сега в началото на XXi век намира сериозен отзвук. Разбира се, неравноправието променя своя контекст, променя и „фронтовете”, по които се води борбата, но същността на проблема се корени и продължава да бъде активна – различието в устройството на сетивата, чувствителността и психиката на двата пола.
За автора Франк Ведекинд (1864-1918г.)
“Дами и господа, първо ще ви изпея песните, които полицията ми разрешава да пея, а останалите, които полицията ми забранява да пея, ще чуете след това!” Тези думи е казал Франк Ведекинд преди повече от един век, или по-точно през 1901 г. Ако знаем за тях, то е само благодарение на бдителната германска полиция от време на кайзер Вилхелм II. Полицията ги съхранява в досието на един неблагонадежден поданик на Германия; записките в досието гласят, че лицето носи името Бенджамин Франклин Ведекинд и всяка вечер изпълнява непристойните си опасни песни в Мюнхенското кабаре „Единайсетте палачи” и оскърбява негово величество от сцената.
Лицето Бенджамин Франклин нарича себе си Франк Ведекинд. През 1899 наистина получава присъда за оскърбление на кайзера, но заради публикация от страниците на известно сатирично списание. След краткия престой в затвора той не се отказва от дарбата си на хаплив поет, скандален драматург, актьор и кабаретист.
Личността на Франк Ведекинд действително е една от най-колоритните в театралния живот от края на XIX и началото на XX век. В тази личност се кръстосват многобройни таланти, както и плодовете на три култури: германската, в която се ражда и на която принадлежи лекарския син Бенджамин Франклин, след това американската, чието наседство той дължи на емигрантското минало на родителите си; и накрая швейцарската, в която преминава бурната му младост.
Още с първата си голяма пиеса „Пробуждане на пролетта”, публикувана през 1891 г. с подзаглавие „детска трагедия”, той печели славата на скандален автор, необикновен талант и страшилище за порядъчния бюргер. Пробуждането на инстинктите, любов между „полу-децата”, аборт, самоубийство, обезглавен призрак в мрачните алеи на градското гробище и среднощен разговор за морала между привидение и един бъдещ аморалист – всичко това е достатъчно, за да предизвика незабавен и шумен скандал.
В историята на литературата и театъра драматургът Франк Ведекинд е сочен като предвестник на експресионистичната драма. Макар да го сравняват понякога с натуралистите, той е твърде малко свързан с тях; за него е по-важно да представи в пиесите си не неизбежността на съществуващите отношения, а да изследва раждането на съответните отношения и как те се осъществяват. Конфликтът между „дух и плът”, който съществува във всичките му творби, заема сериозно място. Ведекинд подлага човешкото поведение на безмилостен анализ, за да изследва този конфликт.
Самият Ведекинд много често участва в своите собствени пиеси като актьор, а през 1904 година работи заедно с Макс Райнхард в Берлин.
Жеанието му да излиза на сцената, както и заниманията му с кабаретни представления не са случайни. Самият Бенджамин Франклин възприема себе си много повече като поет, отколкото като драматург. Стремежът му за „изразяване”, е имал нужда от жива връзка, каквато е тази на актьора, музиканта, който свири на живо или поета, който изпълнява свои произведения пред публика.
В своите пиеси Ведекинд се обявява срещу фалшивия обществен морал, лъжливите мерки за нравственост; изследва разминаването между „личния” и „обществения” морал, обявява се против всички ограничения; обвява се за свободния, подчертано сексуален живот.
Самият автор е известен със своите сексуални авантюри, често отскачал до Париж, за да прекара малко време из кабаретата и публичните домове. Но в биографията на Франк Ведекинд откривам един особено интересен и противоречив факт – след като среща бъдещата си съпруга, актрисата Тили Нюз, той се превръща в яростен защитник на моногамията. Като съпруг е прекалено ревнив и подозрителен, именно заради новото си фанатично убеждение в моногамията. Постоянните съмнения, скандалите от ревност и непрестанния тормоз върху съпругата му са причината за опита й за самоубийство, който остава неуспешен.
Абонамент за:
Публикации (Atom)